Днес плаках като малко дете. Почина човек на който дължа много. Вероятно ако беше тук сега щеше да  ме погледне с онзи суров поглед изпълнен изцяло с добри намерения, но въпреки добрите намерения, аз щях да се стресна и бързо да се върна към реалността. Никога няма да забравя погледа му докато правих презентацията на дипломната ми работа. Цялата зала се споглеждаше с  изумление над това как мога да говоря без да си поемам въздух, само той ме гледаше с онзи същия суров поглед който сякаш след всяка казана от мен дума ми изпращаше по един импулс на одобрение. Не знам какво харесваше в мен. Винаги съм се намирала за крайно БЕЗпотенциална. И крайно крайна като цяло. Плача докато пиша това, защото спомените са прекалено силни. Когато не вярваш в себе си а някой друг ти повярва и ти даде куража да действаш и да вървиш смело напред независимо колко ти е сложно и колко много смяташ, че няма да успееш...това е да си велик човек. Искам един ден да приличам на него.Голямо сърце има този човек, пълно с наука и отдаденост към професията и хората. Никога няма да го забравя!

Не казвам Сбогом, защото ще се срещнем отново.